4.02.2017 г.

Заледеният водопад Варовитец и зимен кеф по екопътеката

04.02.2017


Изглежда 2017 ще е годината на потретванията. След като потретихме спускането от Алеко до Симеоново (тук, тук и тук), щяхме за трети път да посетим Етрополския манастир Света Троица и водопада Варовитец след 2014 и 2015. За първи път сме тук обаче през зимата и бях обещал на Ема и Кристиян красив заледен водопад. Соня имаше леки съмнения в целесъобразността на това пътуване и най-вече че ще пътуваме 3 часа за да видим един водопад. Така беше, но там можеха да се правят още много неща...
Тръгнахме след 11:00 и нямахме кой знае какъв план, освен да видим замръзналия водопад.
Пристигнали на манастира, останахме съвсем малко там, да запалим по една свещичка.


Темпрературата вътре в църквата беше по-ниска от външната, затова побързахме към водопад Варовитец, намиращ се на няма и 5 мин. от задната врата на манастира.




Още слизането към водопада предвещаваше екшън. Заледената пътека беше опасна и се придържахме към парапетите.




Красотата на Варовитец ни се откри съвсем скоро. Макар и вече да протичаше от топлите температури през последните 1-2 дена, голяма част от него беше заледена. Образували се бяха огромни ледени сталагмити, сталактони и сталагтити.







Предвидливо бях взел коктите, за да се доближим възможно най-близо до водопада, та дари да застанем под него.




Останахме там поне 20-30 мин и го разглеждахме от всички страни. Съмненията у Соня се бяха разсеяли, от момента когато видя водопада.
А децата само ме караха да ги вкарам под заплашително висящите ледени висулки отгоре.
Определено е нещо специално дори и за мен да се разхождаме под ледебния водопад. Пийнахме и вода от водопада.



След като Ема и Кристиян станаха трудно удържими да ходят само под водопада, решихме със Соня да се раходим по екопътеката "Екот от камбанен звън". Имаше доста сняг, но все пак приятното време не трябваше да се изпуска.




Тръгнахме по стрмните, обсипани със сняг стълби. Аз с котките правех "партина". Изглежда не минаваха много хора по това време на годината от тук.




Водопад Варовитец в целия си блясък.


Скоро стигнахме до място, на което трябваше да преминаваме през реката. Там пътеката беше разрушена от придошлата преди години вода и си стоеше все така неремонтирана.




Момичетата избраха един "нетрадиционен" вариант за преминаване, докато аз и Крисо минахме по камъните.
Оказа се, че от тук нататък нямаше никакви следи и мокър сняг в изобилие. Децата газеха до и над коленете в сняг. Не искаха да проумеят, че е далеч по-лесно да вървят в нашите стъпки. 






Тичахме, скачахме и се замеряхме със снежни топки. Излязохме на поляна, чиято ограда като че ли ни прикани да спрем. Започна надскачане. Първо децата а после и ние със Соня се включихме. 








Качване на парапета, засилка и скок в дълбокия сняг.






Останахме поне 20 мин да се наскачаме. Всички дрехи и обувки бяха мокри, но нямахме време за битовизми.



Правихме големи скоци, смешни скоци и неуспешни скоци.
Накрая трябваше да продължим. Соня с децата излязоха на пътя, а аз притичах да взема колата от паркинга на манастира. Бяха чудесни 2 часа навън. Мокрите чорапи изсъхнаха бързо, но спомените дълго ще ни карат да се усмихваме мна преживяното.