29.12.2014 г.

Първи ски урок

29.12.2014

Отдавна имах намерение да кача Ема на ски. Първата ми цел беше да и обуя ски-обувките преди да почне да мърмори, че са тежки, неудобни и прочие. Така или иначе бяхме близо до Банско тези дни, защо да не опитаме? Но за първия ски урок всеки детайл от подготовка беше важен - времето, екипировката, цвета на ските, компанията, настроението и т.н. Венци и Бени с децата бяха решили също да прекарат този ден на ски пистите. Kато се качиха на Бъндеришка поляна дадоха сигнал, че времето, макар и студено, е тихо и слънчево. Ема беше получила нова, розова ски грейка. Качихме сме горе и избрахме най-красивите момичешки ски и обувки заедно. 


За моя радост, тя също ентусиазирано помагаше и нямаше търпение да "кара" ски. Обухме тежките обувки за нула време, сложихме ските и се отправихме към пистата за начинаещи на Бъндеришка поляна с лентата. Последваха кратки наставления и започнахме да практикуваме. Ема зае почти веднага приклекнала поза и се оставяше да я бутам по лекия наклон надолу.


На лентата също стоеше сигурно.


Лицето и сияеше, че се движи по-бързо от обикновено тичане. Все още предпочиташе да чувства ръката ми, хванала я за якето. След като пуснахме няколко пъти пистичката имах силното чувство, че тя не е достатъчно наклонена, за да продължим. Направихме още 2-3 спускания от дясно на лентата, а мама и Кристиян документираха събитието. 


Скоро пристигнаха Маринови за почивка и Ема държеше да им покаже вече наученото, докато Кристиян се бореше с Павката и Яна. 


Всички, дори и аз се изнанадахме от нейния ентусиазъм.



След безбожно скъпия обяд се преместихме в подножието на писта Томба. Там имаше по изявен наклон, освен това вече бяха пуснали Апрески музика. 

Понеже нямаше лифт аз и Соня по късно изпълнявахме тази роля. 



Ема вече държеше да се спуска сама, без някой да я държи. Правеше завидните 20-30 м. спускания без да падне. Дори успя да завие и спре веднъж. 


Аз и мама се радвахме не по-малко от Ема, а Кристиян гледаше спокоен от количката.


Ето и крайния резултат от първия ски ден на Ема.





28.12.2014 г.

Хапване на хижа Бъндерица - поука за импровизираните зимни разходки

28.12.2014









Вече по традиция решихме да се разходим от Бъндеришка поляна по пътя към хижа Бъндерица. Отново, както и минала година, беше паднал сняг и скиорите се упражняваха по малкото отворени писти в Банско. Тръгнахме от с. Баня заедно с Венци, Бени, Павел и Яна. Искахме да направим един късен обяд (след късната закуска). 


Екипирани тръгнахме от паркинга на пистата. Времето беше студено и валеше сняг. По пътеката беше тихо, но на оголени участъци  се появяваше силен вятър, който духаше падащия сняг неприятно в очите. 


Кристиян беше както обичайно на кенгуруто пред мен. 

А за допълнителен фън взехме и шейна. Нямах точна представа, колко далеч е х. Бъндерица и какво предлагат за хапване. Предположих, че за час ще стигнем. Но както обикновено става, стартът беше муден, с много снимки, и всякакви игри.






Сякаш тръгвахме в 9:00 а не в 14:00 на разходка. Яна и Ема тичаха напред назад. Павел, както обикновено се движеше по-стръмнините отстрани на пътя. А възрастните си приказвахме, като на селски мегдан. 



Снимки пред огромния рак-трак.



Малко след пресичане на втория лифт срещнахме две момчета (зад мен на снимката), вървейки срещу нас. Казаха ни, че ни остават още около 30-40 мин. до хижата. 




Това леко ни обезпокои, понеже Кристиян трябваше вече да си е взел обяда, който предвидливо бяхме взели с нас. След кратко съвещание, дали да се връщаме или продължим израхме последното. Затова аз избързах напред да го нахраня и щях да чакам другите на топло в хижата. 
Доста се поразбързах. На завоя преди заведението под Байкушевата мура обаче излезе силен вятър, който духаше директносрещу Кристиян. наложи се да вървя заднешком. Знаех, че сме съвсем близо, затова предприех последен напън, преди да се насладим на топлината от горящата в хижата камина и топлите супи там... Не повярвах на очите се, като видях, че няма жива душа пред хижата. Ни един от комините не издаваше признак на горящ огън. обиколих всички постройки и врати, но само потвърдих налегналото ми чувство, че хижата не работи през зимата. Защо ли не питахме момчетата, дали хижата работи? 


Хмм. Кристиян вече явно заявяваше глада си. Обадих се на групата да обръщат обратно. Със Соня се разбрахме да го нахраним като се срещнем. Затичах обратно, а вятърът се обърна точно срещу нас. Нямах време да чакам да утихне (но за едно селфи имаше време :-)


Отново заднешком стигнахме мястото, където пътят отново се промушва през гората. там стана и завет. След малко вече видяхме Соня и Бени зад един от завоите. Ето ни двамата оцелели.

Кристиян, като че ли по сигнал, заплака. Седейки в кенгуруто изяде за отрицателно време едно пюре с риба (какво ли не прави глада :-). 



Ето ни вече хапнали и спокойни. 


Групова снимка на шейната.



Не спестихме и на Кристиян дърпане с шейна заедно с Яна.



На Ема вече и се спеше и негодуваше за почти всичко. Погледнах тракера и видях, че сме изминали над 6 км в студения, снежен, декемврийски ден.
Ясно стана, че освен желание за разходки през зимата, трябва да се информираме по-добре. Един телефонен разговор, щеше да ни спести изненадата от затворената хижа Бъндерица. И все пак изминалите 3 часа навън и нависоко със сигурност каляват както децата така и нас. А урока за нуждата от по-добро планиране ще остане завинаги. 

15.12.2014 г.

По билото на Балкана: Беклемето - х. Дерменка (зимна разходка)


През дъждовно-калния и мъглив сезон нямахме възможности да се отдадем на нашето хоби. Затова прогнозата за хубаво време в планините ни накара да направим екшън план за изминалия уикенд. Спряхме се на разходка от Беклемето до х. Дерменка. Още в петък вечерта се отправихме към хотел Беклемето, който ползвахме за изходна позиция (намира се на 5 км от предела в посока Троян). Беше празен, освен нас имаше само още едно семейство. 



Вечерта се подкрепихме с местни специалитети, а Ема си намери нов другар - Йоан.



След обилна закуска на следващата сутрин се отправихме с колата до паркинга на предела, от където да тръгнем. Още с излизането от колата, мощен студен порив на вятъра ни показа, къде точно сме - на прохладното било на Стара планина. Все пак облякохме топли дрехи, сложихме Кристиян в самара и поехме. Малкият планинар обаче трудно си поемаше дъх от насрещия вятър, а Ема не виждаше от насълзени очи... хмм. Поседва кратко съвещание в колата, какво да правим. Обадих се на собственика (концесионера) на хижата. Той вече пътуваше от Сопот и с готовност прие да ни закара до хижата. Все пак бяхме вече там и дори разходки около хижата бяха за предпочитане в сравнение с разни градски екскурзийки. Докато го чакахме успяхме да хвърлим поглед на заобикалящите ни пейзажи.








Чичо Петьо (така се собственика) ни взе съвсем скоро. 8-те километра до х. Дерменка ни се сториха поне двойно повече заради пресечения характер на пътя. Чичо Петьо спомена, че паркингът е силно ветровит почти винаги и обикновено като се подмине тази местност става по-тихо. Както и да е вече пътувахме и се наслаждавахме на гледките, предлагащи се от билото на Балкана.
В хижата стигнахме в късния предиобед. Там ни посрещнаха две кучета и табела "Добре дошли".


Времето беше перфектно - тихо, слънчево и безоблачно небе. Решихме да направим разходка преди обяд. Кристиян вече се беше наспал и поехме съвсем без цел по една от пътеките. Ема подтичваше около нас, а Кристиян мълчаливо оглеждаше околността. Какво ли му минаваше през главата?







Стресът, шумът и мръсорията от София бързо бяха заличени от зимната, озарена от слънцето панорама. С всяко вдишване на хладен, кристален, планински въздух усещането за свобода и безвремие се увеличаваха. С малкия мъж се качихме на близкия хълм, от който ни се окри прекрасна гледка към Предбалкана, Средна гора, Родопите и заснежените била на Рила та чак до Пирин. 




В дясно от нас се открояваше билото на Стара планина в посока запад с върховете Вежен и Баба. 


На дясно от нас величествено се издигаха вр. Амбарица, а зад него и вр. Ботев с познатата телевизионна кула.


  

Ема и Соня в това време откриваха чудати заледени форми по храстите и дърветата. 





За голямо съжаление на Ема намерените ледени дракони и облаци нямаше как да вземем в София поради обективни прочини :-).
Неусетно измина повече от час и коремчетата вече сигнализираха, че е време да се прибираме в хижата. 


Там ни очакваше топла супа. Соня успя да убеди хижаря да опържи и порция картофи. След разходката и планинския обяд остава само едно нещо, за да градираме чувството на спокойствие - пъдарската дрямка. Всечки заспаха доста бързо, аз обаче бях прекалено превъзбуден, за да легна. Почетох малко блогове за резерват Стенето (в който се намира хижата), което, макар и непознато, се оказа озключително интересно от приключенска гледна точка (вече го включих в "ту ду" списъка - най-вече заради трудно проходимия каньон на р. Черни осъм).
Първи се събуди Кристиян, който любезно ми беше предоставен от Соня. Без много да му мисля, му облякох грейката, поставих го в самара и тръгнахме на разходка. Слънцето вече облизваше западните склонове и се спускаше някъде зад Рила. Тръгнахме в посока на заслон Орлово гнездо, изкачихме близкото било и поснимахме залеза... (съжалявам за аматьорските кадри).









След известно време видяхме отсреща да се задава група от 3-ма планинари. Знаехме от хижаря, че очакват група с малко дете от Пловдив. Отидохме да ги посрещнем и заедно се отправихме към х. Дерменка. Миа (така се казваше детето - 1г и 4м.) си спеше сладко на гърба на баща си. 
Прибрахме се на свечеряване, а нашите момичета още спяха. 
Вечерта мина приятно, ако изключим, че нямаше нищо по-различно от обедното меню. Всички освен нас си носеха храна, а ние само се облизвахме отстрани и си хапвахме смирено полу-оврялата бобена супа и маринована кладница. 
Планът на сутринта беше кристално ясен - тръгвахме пеша от Дерменка, а чичо Петьо ще ни вземе или по път или от заслон Орлово гнездо.





Времето отново беше повече от перфектно. Двете кучета от хижата услужливо вървяха пред нас и ни указваха пътя.




Ема се забавляваше, като се пързаляше по заледената пътека. Кристиян, който беше закусил обилно, предпочете да поспи. 



Разходката беше лека, без големи качвания или слизания. През първата половина от пътя вървяхме по билото.







В последствие подсякохме последното възвешение преди заслона и се движехме от южната страна на склона.












Без да бързаме минахме 4 километровото разстояние за около 1.5 часа. Бях особено горд с Ема, която се справи (отново) прекрасно със зимното преходче и поддържаше нашето темпо. 
На заслона вече ни чакаше Петьо. Продължихме с него към колата ни. Покрай пътеката срещнахме група полу-диви коне.




И те се излежаваха мързеливо под препичащото слънце. За съжаление не позволиха да го приближим, но и така направихме няколко хубави кадъра. Скоро стигнахме при колата и поехме обратно. В Кърнаре си купихме от местната мандра вкусно сирене и кашкавал, а в близкото ханче опитахме вкуса на истинска шкембе чорба.
Тази чудесна зимна разходка ни отвори апетита за други. Надявам се съвсем скоро да имам възможнсот да споделя и следващите приключения.