11.05.2013 г.

Екопътека Боров камък - едно лятно приключение

Този път за маршрута се беше погрижила Тони - приятелка на Бенито и Венци. Бяха ни поканили да се пресъединим с тях за една еднодневна разходка по екопътека Боров камък до Враца. До тогава дори не бях я и чувал. Оказа се, че освен друго се минава до едноименния водопад с височина цели 63 м. До изходната точка на екопътеката се стига като се подмине Враца и се поеме към с. Згориград. На края на селото има табела с карта на екопътеката.


Паркирахме колите там. Бяхме ние със Соня и Ема, Бенито, Венци, Яна и Павел както и техните приятели с дъщеря им Бела.


Полутахме сме в началото докато разберем дали това е пътя към водопада, но след няколко тел. обаждания поехме нагоре около 10:40.
 

Носехме си храна и искахме да си направим пикник на някаква полянка, над водопада. Нямах очаквания, а просто следвах групата. В началото пътеката беше широка. Околните пейзажи бяха прекрасни. Огромни вертикални скални венци се извисяваха над горите.



Врачанския Балкан започва да ми харесва. Достигайки коритото на реката, пътеката се стесни. Следваха безброй мостчета и водоскоци.


Маршрута е доста разнообразен и децата видимо се наслаждаваха на препятствията - стълби, камъни, мостчета, скали. Постепено набирахме и височина. От време на време горския пейзаж отстъпваше място на чудесен плански ландшафт обгърнат в зелено. Децата вървяха самостоятелно.






 


Ема дори имаше чувството, че ние имаме нужда от помощ и услужливо ни подаваше ръка. Основната ни техника за предвижване по стръмни терени вече беше отиграна до съвършенство.
Макар и да спирахме за снимки и кратък отдих, групата ни се движеше в добро темпо. Водопадът достигнахме малко перди 13:00.




Останах впечатлен - водата падаше от една вертикална скална стена. Все още имаше вода, макар и с малък дебит. Тук във Врачанския Балкан реките пресъхват през лятото. Пък и подочух, че и човешка намеса на х. Пършевица е повлияла за малкото количество вода, идващо до водопада...
На Боров камък беше време Ема да хапне. Другите деца бяха по-големи и щяха да изчакат пикника. Мама извади обяда и и гледайки падащата вода най-малката планинарка в групата възвърна силичките си. На водопада беше сенчесто и след стандартните снимки поехме в дясно от него по пътеката. Следваше качването на самия му връх по изградени дървени стълбички. От горната част на водопада се отриваха страхотни гледки към долината и отсрещните възвишения.







Знаехме, че остават 10ина мин. по горски равен път за да излезем на полянка с беседка и поточе. Добрахме се до там. Беседката беше заето от друга група. Ние разпънахме одеялата, сложихме бирата и виното в студения поток и се заехме със слагане на масата. Времето беше страхотно. Домашните домати и краставички бяха толкова вкусни.


Групата на беседката пък имаше и изявени музиканти, които правеха атмосферата перфектна. Свириха и пееха без да спират. Запознахме се с тях - бяха група от Враца, които често излизат сред природата и винаги носят своите музикални инструменти. Деяна беше сърцето на компанията, с която още поддържам facebook контакт.


Не ни се тръгваше. Всички мисли и проблеми от София бяха някъде далеч. Наслаждавахме се на моментите сред природата с приятели. До този момента и Ема отказваше да почине, макар вече да бе около 16:00. Решихме да потегляме. Групата от Враца знаеха път, различен от този по който дойдохме. Тръгнахме с тях. Пътят се изкачва от беседката в дясно, влиза в гората и скоро започва да се спуска надолу. На Ема и трябваха не повече от 5 мин, за да заспи, носена на ръце първо от мама.


Пътеката беше стръмна и покрита с шума, което я правеше малко опасна. Човек не вижда дали стъпва по пътека, на камък или върху клон. След малко поех аз съкровището и закрачих надолу. На първото място, което излиза от гората, има една полянка. Там точно преди да започне отново гората има път в ляво, който трудно може да се види от хора непознаващи района. Хванахме него, за да ни изведе отново до колите а не в другия край на Згориград. Точно от там видяхме в далечината отново водопад Боров камък - там сред прекрасната Врачанска природа.




Пътят се превърна в скалист и стана още по стръмен. Но с тази весела група никой не мислеше за него.


Смеехме се на разни случки и вицове и времето летеше неусетно. към 17:30 бяхме отново на пътя по който тръгнахме. Останаха още 10ина минути и щяхме да сме до колите. Някак си забавихме темпото. Никой не искаше да стигаме колите и да се пребираме към прашната София. Зарекохме се пак да дойдем.

4.05.2013 г.

Дряновската екопътека и пещерата бачо Киро

Около Гергьовден решихме да се съберем с брат ми и братовчедите ми на Войнежа. Ежегодното жертвоприонешение щеше да е както обичайно на 6.5. а ние с Ема ще избягаме за няколко дена от София. За съжаление мама остана там да работи.
И за да не стиом на едно място, решихме да отскочим до Дряново да разгледаме манастира, да оставим децата да се забавляват на въжената градина и да се разходим по Дряновската екопътека.
Та тръгнахме сутринта след закуска две коли хора и след около час вече бяхме на Дряновския манастир. Имаше доста посетители.



Хич не харесвам манастири, които са се превърнали като бит пазар - със сергии, заведения и др. Имам чувството, че основната им цел е да търгуват вместо да вдъхват вяра на нуждаещеите се. В интерес на истината харесвам изключително много местността около манастира и когато имам възможност я посещавам. Та разгледахме набързо манастира, запалихме по някоя свещ и се отправихме към въжената градина. Там Веско щеше да постави на изпитание силите и духа си. Беше му за първи път. Ема стоеше отдолу и следеше всяко негово движение. Интуитивно имитираше движенията му по лакатушещите се въжета. Въжената градина завършва с един хайлайт - около 30 м. спускане с тролей и спиране в огромна мрежа ... за деца :-). Градината си заслужава за деца, високи поне 1,2 м.






 Следващата спирка бе една кръчма. Децата бяха вече гладни и преди да поемем към екопътеката хапнахме, за да се подкрепим. Една част от спътниците ни се отказаха от очакващото ги физическо натоварване и се прибраха обратно към Войнежа. Останахме с Ема, аз, Калоян, Марияна и Ваня. След храната марияна и Ваня решиха да отидат и да ни изчакат до пещерата Бачо Киро, където ние щяхме да престигнем след обиколката по Дряновската екопътека. Честно казано нямах никакви очаквания за нея и дори не бях чел подробнсти. Просто тръгнахме.





Това беше само седмица след първото ни истинско ходене с Ема - на ждрелото на р. Ерма. Сега щеше да се види, дали тогава просто сме имали ден или Ема наистина и харесва да се катери по горски и скални пътеки. За мое щастие второто предположение излезе вярно. Без да я карам, тя пое напред, като опитен планинар. Отначалото пътя вървеше покрай реката, но само 200 м по напред се озовахме пред... стълби - почти вертикални, хванатои за скалите и водещи право нагоре. За секунда се почудих какво да правим. Взех Ема с една ръка, с другата се хванах за парапета и поех нагоре. Вървях бавно и се надявах Ема да не мърда или проявява други претенции. Самото качване е около 40-50 м., но всяка една крачка я правих много внимателно. Дори сега кото пиша ми се потят ръцете и краката като си спомням момента тогава. Ема се държа много добре и след 3-4 мин бяхме вече на площадката над стълбите.










Чувството беше страхотно. От тук нататък пътеката беше приятна, Остана ни още малко качване за да стигнем панорамна площадка с изглед към манастира, реката и каньона, който е образувала. Гледката беше прекрасна и ако не беше напредналия час, щяхме да се насладим още малко на изгледа.






Беше вече към 14:30 и Ема проявяваше вече явни признаци на умора. Решихме да побързаме надолу, където щяха да ми чакат останалите. Хванах си съкровището и се понесохме към входа на пещерата. Стигнали там преценихме, че едно бързичка обиколка из Бачо Киро, няма да ни забави много - пък и получих позволение от...Ема. Пещерата има доста забележителни образования. Поразходихме се вътре, докато по едно време ми се стори, че Ема е доста тиха. Погледнах към нея ... а тя беше вече заспала в ръцете ми. Хм, не беше много оптимално, понеже бяхме поне на 1-1,5 от колата.


С бърза крачка поехме към нея. Изглежда умората беше доста силна, че тръскането и шума от околните хора не можаха да развалят съня и. До колата се изорих доста. Поставих я в детското и столче и поехме обратно към село.
Разходката показа две (най-малко) неща - първо, не се колебайте да пробвате нещо ново с детето (имам в предвид стълбатра). То определо ще се радва. Второ - все някога идва момента, когато умората взима превес над играта. Аз лично предпочитам да преживеем още една емоция с децата и да заспят на пътя, отколкото да се преспиваме, разказвайки какво сме щели да видим. 

2.05.2013 г.

Старозагорски бани и местност "Богородична стъпка"

01.-02.05.2013

Бяхме се организирали със Стоян и Мимето да починем по първи май на Старазагорските минерални бани. Хубаво, ама аз си търсех в близост разходка до интересни обекти. И попаднах на местността "Богородична стъпка". Определя се като светилище, свързано с различни езически религиозни обреди отпреди хиляди години. Преди няколко години е изграден малък параклис, наречен "Рождество Богородично". Та, споделих идеята си да се разходим и тя намери положителен резонанс. Ема поспа още на път за святото място в ръцете на мама.

 Не след дълго бяхме там. 


 На една скала имаше няколко икони на Св. Дева Мария, както и на Исус Христос.

Преданието гласи, че трябва скалата трябва да се премине отзад и отгоре през една цепнатина и да се излезе отпред пред иконите. Направихме какво се изискваше, па дано сме станали и по-добри хора...




 Времето беше прекрасно, а дърветата и храстите наскоро бяха се обагрили с хрупкаво зелен цвят.

Беше леко странно и доста нетипично да видя дървета и колове увити с кърпи. Обикновено това се наблюдава там, където се практикуват източни религии. Да не забравяме обаче, че тази местност тук е била свята за много религии от древността.




 Храм "Рождество Богородично"


 Ема вече го бе обърнала на игра.




На следващия ден се отправихме със Стоян, Лия, Соня и Ема на разходка по една от пътеките. Вървяхме без ясна цел, но с нагласата да оставим децата да потичат на воля. 

 Двете приятелки вървяха и се смяха неотлъчно.



 Пасаж с повишена трудност, изискващ пресичането на малка рекичка.






На връщане децата оседлаха родителите си и продължиха да се смеят.


Една разходка след следобендия сън ни отведе първо до люлките, през сладоледаджийницата, та чак до любимия петел на баба Кичка :-)



 Ето го и него. Наслаждава се на особено внимание.


 А Ема гледаше на прилична дистанция случващото се.