27.12.2013 г.

Зимна разходка до х. Безбог - или когато желанието да бъдеш навън е по-силно от мъгливото време


Здравейте,
отдавна не съм споделял нищо, поради простата причина, че не сме ходили скоро никъде. Покрай коледните празници бяхме с няколко приятелски семейства на с. Баня, Разложко и единият ден решихме да отидем до х. Безбог. Казвам го, защото времето наистина не беше благосклонно към нас и в долината се задушавахме от мъгли и тежък въздух. Помислихме, че на високо може да зърнем и приятните зимни слънчеви лъчи... Основното колебание преди тръгване беше пътуването с лифта от х. Гоце Делчев до х. Безбог. Най-вече заради Ема и това, че се пътува близо 30 мин. в едната посока през очартаващата се мъгла.
Но какво пък, тръгнахме ние с мама и Ема заедно с Венци, Бенито Павел и Яна.
На лифта гушнах моето слънце и така неусетно и уютно се качихме до горе. А там ... пак мъгла, но за сметка на това много тихо и спокойно време. Решихме да се разходим около и по Безбожкото езеро (границите не бяха ясно поради падналия сняг). Ето и няколко момента от разходката и игрите ни.












Това беше една истински приятна, релаксираща зимна разходка. Поуката ми е, че дори и при мъгливо време може да се насладим на свежия въздух в планината. Освен това трябва да спомена за всички, които са в този край на България непременно да се разходят до къщата на баба Дешка в с. Горно Драглище. Там ще откриете дамошно сготвени ястия (готвят се по предварителна заявка), автентична обстановка и неподправената компания на баба Вили и баба Яна, които ще ви забавляват с удоволствие. Ето и няколко кадъра от посещението ни там.




 


27.10.2013 г.

Ябланишкото ждрело край с. Банкя

Отдавна имах мерак да се разходим до това малко известно място. Бях чел пътеписи и гледал снимки и затова бях вътрешно неспокоен, че все още не съм го посетил. На 27.10 сутринта станахме рано с Ема и мама, направихме си бърза закуска, оставихме мама на работа и ние потеглихме. Минава се през Перник и се следват табелите за Трън. На 2-3 км преди Трън има отбивка за с. Банкя. Продължава се по тесен асвалтов път. От време на време имах чувството, че пътят ще се изгуби в нищото. След първия мост в селото, завих в дясно и спрях колата пред цех за бутилиране.
Ема беше заспала някъде към Перник и сякаш знаеше какво и предстои си почиваше блаженно в нейното столче. Трябва да спомена, че през нощта бяха сменили от лятно на зимно часово време и часът беше около 10:00 (реално 11:00). Тръгнахме първо нагоре по една стръмна пътека, която завиваше в дясно след около 50 м. От там започна един 2 км преход през гората докато излезем до Ябланишката река.
Беше типична тясна горска пътека, която беше постлана с мек килим от паднали цветя. Пътчето се виеше по склона и ние с Ема постепенно слизахме към реката. А тя изглеждаше съвсем малка и спокойна и не даваше вид, че е образувала такива чудни форми по нататък. Скоро след като се добрахме до коритото на реката стигнахме и до първото дървено мостче.
То усили ентусиазма в двама ни и продължиме напред, в очакване на следващите. Малко след него стигнахме информационна табелка за пътеката.
На нея се вижда ясно, че тя води до ждрелото на река Ерма и вървейки по границата пак стига с. Банкя, т.е. описва една обиколка. От там пътеката пое стръмно нагоре докато не достигнем една малка пещера. Следваше спускане и преминаване през следващо мостче и дървени стълби. За тези, със страх от високото трябва да кажа, че някой от мостчетата са с височина 10-15м и имащи паянтов вид (реално са доста стабилни).


Внимавах доста с Ема, понеже тя искаше да върви сама и не даваше да я хващам за ръка. А тя видимо се радваше на препятсвията, които имаше и настървено ги покоряваше. Разработваше нови стратегии, за да могат малките и краченца да се катерят по стръмните стълби и склон.
Продължихме напред, а пътеката ту се качваше ту слизаше, като се преминаваха стръмни отчастъци, на които трябваше и аз да си помагам с ръце. След малко стигнахме Зеленият вир - място, където обикновено се почива (и единственото равно място в региона). Беше страхотна картинка, високо над малкото водопадче се виждаше продължението на пътя ни.
 Самата гледка вдигаше нивото на адреналина. След кратка почивка продължихме напред. Сега везе се наслаждавахме на вира гледайки го от високо.
Имаше и срахотна панорама към ждрелото. Мога само да гадая как са правени тези мостчета и стълби. Преминаването по тях си е празник за авантюриста. Тук ждрелото става доста тясно, а преминаваното му става на около 15м над реката. Следваха поредица от мостчете, крепящи се на скалите отстрани. Там срещнахме и две групи, които се връщаха. Не могли да открият пътека за да продължат напред. Казваха, че са достигнали скала, която можела да се преодолее само с катерене...
 Ние продължихме напред. Следваха доста стълби, поставени почти вертикално по един склон. Там отново бързо набирахме височина, но Ема вече беше доста уморена и изгладняла. Спряхме да се закрепим и да пийнем вода.
Беше вече дошло (дори минало) времето и за обедна почивка и тя ставаше нервна. Искаше да полегне. Носех палатка, но нямаше и един кв. м който да беше равен. Взех я на ръце и продължих още малко напред.
След като видях, че няма къде да се почине тук, обърнах се и с по бърза крачка закрачих обратно. Ема си мрънкаше за сън и обедно мляко, но такова нямаше. Някак си успявах да я успокоявам. Като стигнахме мостчетата тя отново си беше напориста да минава по тях.
 Без много да се бавим стигнахме горската пътека. Там извадих едно шоколадово кремче, което пазех за следобедна закуска. Това видимо я мотивира да продължи напред.


Хапваше си го сладко и така неусетно стигнахме в изходната позиция до колата. Макар и да не направихме обиколка, Ябланишкото ждрело е много атрактивна и интересна екопътека. Особено високите мостчета и стълби над реката придават приключенски характер на разходката. Може да се премине и от малки деца стига родителите да са сигурни в способностите си и да нямат страх от високото.
Другият път ще отделим достатъчно време за цяла обиколка. За нея трябва след последните мостчета да се премине от десния край на реката и да се качи хълма. Излиза се на ... едно бунище точно на пътя за с. Банкя (по който дойдохме с колата, а бунището се вижда от пътя, има и информационна табела точно там).
Преди да се върнем в София отидох накратко до р. Ерма. Там хапнах набързо, докато Ема вече спеше в колата. Ждрело на р. Ерма се превръща за съжаление в поредното презастроено място. Под мотото че се прави Информационна беседка се строи кръчма. И поради лесния достъп имаше и доста посетители.

        


15.09.2013 г.

Полска Скакавица



Това е първия ми блог. Ще започна с последната разходка и постепенно ще добавям предишните. Тя беше до водопад Полска Скакавица в близост до едноименното село. Намира се до Кюстендил и е на около 1.5 часа път с кола от София. Бяхме освен с Ема и мама, с приятелско семейство с две дечица на 7 и 5 години, с които често правим излети. Пътят до селото беше много приятен и минава през Конявската планина. За местонахождението на водопада е изписано много в интернет пространството. Аз ще добавя само информация за последните 3-4 км. След като се стигне табелата за влизане в с. Полска Скакавица поехме по черния път в дясно непосредствено след нея. Имаше и табелка „водопад”. Такива имаше още на няколко места, улеснявайки стигането до изходната точка. За тях трябва да благодарим на Емо, собственика на единствената къща за гости „Скакавица”. Пътят беше проходим и за леки, сравнително ниски автомобили. Имаше две, три места, които изискваха повече внимание и техника :-) и така след 3,4 км. стигнахме пак табелка с надпис „паркинг”. 

Там оставихме колите към 10:30, сложихме раниците, нагласихме децата и поехме по пътя. 


Особеното на разходките с деца по такива места е, че всяко едно нещо може да им привлече вниманието и да се заиграят. Затова е необходимо да се разработят ефективни стратегии за мотивиране на децата да се предвижват в желатана посока. Понеже орехите бяха вече станали за ядене, те бяха основния ни обект за почивки в началото. 


Децата се радваха на пресните орехи, а по-големите от тях се катереха по скалите над пътя. Обещавайки, че следващият орех ще бъде определено по-вкусен от предходния се предвижвахме така от орех на орех.
Стигнахме две къщи (едната е вече споменатата къща за гости), минахме покрай тях и продължихме да следваме табелките за водопада. Тук започна и спускането към река Струма и подножието на Полска Скакавица.



 Пътеката стана тясна, което улесняваше придвижването. От предишен опит съм установил, че когато пътят е тесен, децата се движат бързо и без разсейване. Липсват просто лесно достъпните забавления. Обикновено тесните пътеки се намират на повече или по-малко стръмен склон. Изискват и повече внимание, но повярвайте ми – на никое дете не му идва и наум да тръгне извън пътеката. Стигнахме така до една рекичка, която трябва де се пресече. Ето тук се наложи да преговаряме, дали да нагазим или не. Беше още рано да сменяме обувки и дрехи. Стигнахме почти до р. Струма. Малко след рекичката пътят се разклонява на ляво и дясно. Вземаме десния път и само няколко крачки по-напред се откри за първи път водопада Полска Скакавица в (почти) цялата си прелест. 




Това подейства като допинг на децата. Веднага увеличиха темпото в посока на падащите води. Стигнахме началото на стръмна пътечка, която ще ни отведе до мястото, където водите, падащи от около 50м се разбиваха в скалите. Пътечката е горска и доста стръмна. Застанах зад Ема, хванах и ръчичките (над главата – скоро ще приложа снимки за тази техника на придвижване) и поехме на горе. Ема обожава стръмни пътеки и скали и от скоро започна да се еманципира и отказва помощ. Тук точно ме остави да и помогна. Мама идваше зад нас, заедно с приятелите. След около 100 м качване стигнахме до най-критично място. Преминаваше се над цепнатина по едно положено дърво подпирайки, се до скалата. Беше не повече от 2-3 метра, но се изискваше особено внимание с децата. Преведохме ги едно по едно и ... вече сме до самия водопад, усещайки хладта и приятните пръски на разбиващата се във скалите вода. Тук започна и проучването на водопада. 





Може да се мине от всичките му страни – зад него, пред него, де се гледа отстрани. Водата вече беше хладна, но след като татковците нагазиха, нямаше как да спрем и малките пътешественици да натопят крака. 



След продължително снимане, газене и гледане на водопада от всички страни се впуснах в изследване на района под мястото където бяхме. Бях чел, че има малка пещера, както и няколко каскади по надолу. Тръгнах да го проуча, като вървях директно по водата. Пещерата е на около 20-30 м. по надолу и е около 6-8 м дълбока. 


Интересна е с това, че входа е малък и се налага да се клекне, докато вътре, човек може да се изправи. Малко по-надолу има още един красив воден пад, зад който има дупка с... водни лилии. Бяха като истински и се наложи лично да го проверя, че не са.

Отправих се обратно към другите. Ема вече беше доста пригладняла. Извадихме студения посен гювеч, като знаехме, че това ще е поредната фалшива тревога (за предизвикателството да се нахраним ще бъде писано често...). О Боже, стана чудо! Ема взе лъжичката и изяде сама почти целия обяд. Таково чудо не се беше случвало още. Дори хапна и от донесената от Бенито питка. След като един от основните майлстони бяха преодолени останхме още малко да поснимахме. 




Тръгнахме с идеята да търсим път нагоре и да излезем от виждащата се на ръба на водопада  църква. След като установихме, че пътят нагоре води до по-високата част на водопада, но не излиза до къщите се върнахме по-същия път, по който дойдохме. Знаехме, че в къщата за гости се предлага храна (боб, кебапчета, пържени картофи) и засилихме крачка натам. Беше вече около 14:30. От време на време носех Ема. Тя сама ми казваше кога иска да ходи и кога да я нося. Хапнахме там, направихме няколко снимки на църквата и към 16:30 се качихме в колите. 


По пътя спряхме да си купим домашно плодове и зеленчуци. Ема заспа на третата минута в колата и си дремна добре до София. 

Разходката до водопад Полска Скакавица беше страхотна. Той е вече сред нашите фаворити и със сигурност ще го посетим скоро пак.  

Децата ни изненадват всеки ден със своите способности. Колкото повече им позволяваме да са индивиди, толкова повече те искат да са такива.