18.04.2017 г.

Родопски ждрела и панорами

14.-17.04.2017


През трите ни дни около Ягодина имахме възможността неколкократно да пресечем две от трите най-дълги ждрела в Булгария - Буйновското и Триградското. Освен това се насладихме и на панорамни гледки от и към Орлово око, намиращо се над Буйновското ждрело.


Живописното Буйновско ждрело е най-дългото в страната ни. Провира се около 10 км между отвесни скали между селата Тешел и Буйново. Река Буйновска, на която е кръстено и ждрелото, е издълбала мраморните скали, които на места почти се допират. Най-тясното място е наречено Вълчи скок, понеже легендата разказва, че през зимата вълците падат от там в ждрелото.



На места отвесни скалите гордо се издигат до 350м над реката. По продължението на Буйновското ждрело се намира и известната Ягодинска пещера, през която е минавала преди много години Буйновска река. Тя е и един от 100 национални туристически обекта.



Великолепна гледка към ждрело се открива от панорамната площадка Орлово око, изградена на връх Свети Илия на височина 1563 м. над село Ягодина. На около 600м под нея  се вие красивия живописният пролом на Буйновска река. От панорамната площадка се откриват прекрасни гледки към Родопите и съседните планини. Ние се възползвахме от местните водачи на високопроходими автомобили да ни повозят по стръмни кози пътеки до Орлово око. Иначе най-лесно върхът се изкачва от село Ягодина за около 1:30 мин. 



Третото по дължина, но може би първо по красота ждрело в България е Триградското. То е с дължина от 7 км и простира между селата Тешел и Триград. Същинското ждрело е се намира преди Триград и е дължина от 2-3 км. Неповторимата красота на Триградското ждрело кара човек да съзерцава 300-350м отвесните скали. 



Особено интерсен е фактът, че водите на река Триградска изчезват в тайнствената пещера "Дяволското гърло", намираща се в самия пролом. Там се намира и най-високия подземен водопад на Балканите (42м). Те се появяват половин километър след това, където реката отново се появява на повърхността под формата на голям карстов извор. 
 


Въпреки еднолентовия път не можах да се сдържа и спирах на няколко пъти за да снимам тези чудни природни форми. Децата не разбираха, какво съм се втренчил в тези скали, но съм сигурен, че един ден ще разберат. 



По пътя към село Ягодина, където бяхме отседнали, спирах отбново да снимам панорамната пложадка на Орлово око, както и околните склонове. Там видях и безсмъртното цвете Родопски силивряк.


Мъглите и дъждовното време придаваха особен драмитизъм на идващата пролет. На връщане от Борино се насладихме и на феноменална дъга, простираща се над свежозелени поляни и гордо изправени хълмове. 




Бяхмо богато възнаградено за кратния ни престой тук. И още преди да си тръгна, вече си мисля, кога отново ще посетя това магично място.

17.04.2017 г.

В Родопите по Великден

14.-16.04.2017

"Калта от дрехите ще я измием, дрехите ще изсушим, краката ще стоплим, но спомените от тези дни няма как да заличим - те ще ни останат завинаги." - това казах на Ема в края на тридневното ни приключение в Западните Родопи. 

Този Великден беше различен. Соня, за съжаление, трябваше да работи, за да използваме майските празници за по-дълга семейна почивка. Аз нямах желание да стоя в София. Затова се отправих сам с децата към Западните Родопи и по точно района около Буйновското и Триградското ждрело. За непълните три дни, които имахме, успяхме, въпреки дъждовното и хладно време, да посетим и видим почти всички интересни места в околоността с децата, да усетим  прословутото родопско гостоприемство и да оптаме вкусните местни ястия. 


Прекарахме си страхотно и разнообразно, макар да се усещаше липсата на мама. Въпреки на моменти натоварващи психиката ми своеволия и дивотии на децата, не бих заменил това ни изживяване с нищо. С нетърпение чакам следващото ни пътуване в Родопите, където освен богато разнообразие на активности, душата ми намира покой, чувствайки се у дома.


Подробности от отделните приключения следват...

Девинската екопътека и Самодивското пръскало

17.04.2017



Днес беше денят да се прибираме към София. Прогнозата за времето беше неприятна - ниски температури под 10 градуса и оранжев код за валежи в региона. След закуска Ема и Кристиян издивяха в стаята за няма и 15 мин. Няма как, тръгваме че взе да ме стяга шапката. Още не знаех къде да ходим при тази прогноза. Много исках да отидем до Девинската екопътека и Самодивското пръскало, но при това време... Друг вариант бяха спирка покрай язовирите Въча и Кризим или пък до някой манастир по пътя.
Сбогувахме се с Мария, гостоприемната домакиня на хотел Ягодина, и потеглихме. Пръскаше леко, но дъждът далеч не беше така силен, както го очаквахме. Затова се насочихме към Девин и началото на екопътеката. Спряхме на паркинга на комплекс Струилица. Сложихме дрехите против дъжд, изхарах колелетата и поехме по черния път покрай Девинска река. 




Едно клипче от разходката.

  
Дъждът като че ли по поръчка спря, остана само навъсеното и мрачно време. Пътят е широк и почти равен, така че Ема запердаши напред с колелото. Аз помагах на Крисо при леките изкачвания, понеже се движихме срещу течението. Девинска река беше доста пълноводно и вече си представях Самодивското пръскало или водопад Строилски дол в цялата му прелест. 




След около 600м в дясно от нас се появи един водопад с височина около 15-20м падащ директно до пътя. При пресичането на поточето с колелото Ема нагази с двата крака в него. Не ми беше забавно при температури под 10 градуса, но я "наказах" с думите на Кобрата "продължаваме напред".

След около още 300-400м стигнахме бяла постройха и беседка, където се намира отклонението за водопада и Калето, намиращо се на върха на склона. Бях забравил катинар за колелетата в колата и ги скрих между скалата и постройката. В това време надали има много движение по екопътеката.


 

Тръгнахме в указаната от стрелка посока към Самодивското пръскало. Пътеката върви от дясната страна на Стролския дол. Местността беше страшно живописна - зелени мъхове по камъни и дървета, килим от паднали листа, раззеленяващи се дървета, буен поток течащ между големи и малки камъни - пълна идиля. 





Пътечката нагоре е тясна, но видима. На места качването се улесняваше от направени стъпала, но на други едвам издрапахме по калта, която се беше образувала от дъждовете през изминалите дни. Децата обаче бодро вървяха напред и се радваха на предизвикателствата. След около 15-20 мин вече чувахме и виждахме водопада. По един мост преминахме от лявата страна на рекичката и вече бяхме пред пълновното пръскало. 




Самият водопад е висок около 45-50м, падайки почти директно пред отвесната скала. Легендата разказва, как самодиви са обитавали местността  преди време.
Постояхме малко, поснимах и обещах на децата да се потопим под падащата струя, когато дойдем отново през лятото.
Малко маймунджулуци за пред камерата...




Обратния път беше по-критичен, понеже спускането по кал си крие своите опасности.
Крисо тичаше напред с една пръчка и се опитваше да лови листа в реката с нея. Минахме заедно хлъзгавите отчастъци и ги оставих сами да слизат. Бързо излязохме на пътеката, където засякохме и други ентусиасти. 





Децата бяха с мокри крака и реших да се връщаме. Иначе продължението на основната пътека срещу течението на Девинска река щеше да ни отведе през интересни дървени платформи минаващи над реката до местността Лъката. Тази отсечка ще си я оставим за следващия път. Децата се качиха на колелетата и ги подкараха надолу. Определени им беше по лесно, а на мен не ми оставаше нищо друго, освен да тичам след тях. Крисо набираше добра инерция и за моя радост беше усвоил спирането със спирачки добре и успяваше да си регулира скоростта. Минаването през локвите се оказа ново забавление за тях, което ни струваше още по едно нагазване във водата. 


Разтоянието от около 1 км взехме за 10ина минути. На паркинга започна отново да превълява. Имах чувството, че времето днес ни подари час и половина, преди да сбъдне прогнозата на метереолозите. В колата свалихме всичко мокро, сложихме нови чорапи, издух парното и отпрашихме доволни към София при мама.

Ето и екипировката като спомен от разходката.